мигренозна сутрин.

Болката все още съществува под заблудената от аналгетика повърхност на мозъка. Пулсира и напомня за себе си и за края ми, кучката.
Какво да я правя и тя е дете от плътта ми както другите ми деца. Дори ненавистта не я убива, нищо не я убива, както не можеш да нараниш създаденото от теб. Посягането ти все се сблъсква с невидимия щит на съжаляването пред Господ, все едно някой или нещо съществува, за да ни съди.
Стоиш и търпиш, играеш го светец пред олтара на измислените си идоли, забравил за Бога на Истинската Истина, живеещ в теб и лека-полека се изкривяваш, ставаш гъвкав, надуваем розов балон.
Така лесно сдъвкваем от някоя друга неизлечима кучка.

ПУСтини

чувствам жената и пустинята много близки. Каква по-голяма утеха за самотния мъж от безкрайните извивки на пясъчните дюни. Те завързват с кърпа очите му и го завъртат нечетен брой пъти в средата на арабски харем. Оставят го сам, с изострени сетива и непреодолим копнеж , сам сред въздух затрептял от женственост.
Горкия самотник пред пустинната гледка...
Горката пустиня пред истинската жена. Събрала в себе си безкрайната шир, те оставя без следа и ти се губиш, умираш от жажда и от красота. Всяка нощ е мистерия, а всяка сутрин - надежда ... и пак остава безгранична с място за много последни минути.
При все това гърдите й са колкото мъжка длан! Да я обхванеш цялата, да я покриеш с тяло, да остане твоя с цялата си шир.
В единия случай си обгърнат от звукопоглъщата тишина, на романтична среща с въображението си.
В другия случай подписваш уволнението на 2/3 от плановете си и доброволно встъпваш в плен на всичко, което си мислиш,че притежаваш.
Това е най-общото между тях двете, пустиня и жена, мислиш си,че си по-силен от нея, че можеш да обявиш - Това е мое ! ... Но и в двата случая пада нощта и ти показва колко всепроникващ може да е един студ, как можеш да го запомниш завинаги.
Коварна история...

дъжд - овно - st.

Обичам звука на дъжда, достигащ до мен в моята таванска ниша. Знам, че нежната вода гали иначе самотния ми и невидим прозорец. Стотици малки погалвания.
Той е така добър, моят прозорец, показва ми всичките вселенски чудеса. Разкрива душата си пред мен, разтваря капка концентриран свят в моята чаша вода.
От благодарност понякога светвам лампата, напомням му да не губи надежда. Така и двамата пращаме сигнал към Голямата Енергия. Кой знае, може две пиленца да си свият гнездо под неговата стряха ... и да го превърнат в символ на пролетта, на живота. Следобед ще хвърлят сенките си на моята стена и може би, наблюдавайки любовния им театър, ще запаля по една лампа и зад зениците си, ще посадя рози на бузите си, ще ширна поле в косите си ... обсипано с полски цветя. И после ще положа жадната му почва под дъжда и ще го оставя да напои и мен , както пои нуждата от нежност на моя прозорец.
И после всички заедно ще хвърляме сянка на една от четирите стени на нечии чужд живот ... и ще обичаме да чуваме звука на дъжда, достигащ до неговата таванска ниша ...