Friday, November 18, 2011

„„Ако това е Контрол, всичко е под него ... "


 Тази мисъл обитаваше главата на мъничкия Хъ-ся – чи, докато провеждаше обичайното си следене иззад ъгъла. Хъ направо се сливаше с пейзажа, като уличен портрет на концентрацията. Дясното му око, присвито и залепено за стената, само подхранваше активността на лявото, което изскочило от орбитата си наблюдаваше какво става отвъд ъгъла. Три-четири косъма от косата на Хъ създаваха работа за устните и дъха му, защото постоянно му пречеха на видимостта. Тялото му беше като навита пружина, треперещо от готовност за действие. „

Мъничкият Хъ - проекция на вдъхновението на писателя Ноел. Даже Хъ е по-висок, по-пълен, по-съществуващ, някак си, от вдъхновението на Ноел. Пръстите на твореца барабанят по клавишите на машината, а върху белия лист, вместо гениални фоерверки на мисълта, мъничкият ХЪ все така тъне в подробностите си. Вече не му достига въздух в този напрегнат полускок. Зад преекспонираните му черти се ражда една молитва: „ Моля те, Боже, който си ме напрегнал тук, моля те само за едно – нека поне веднъж да успея да изскоча иззад този ъгъл и да нацеля някой правилен момент !”

„Г-дин Правилен от царствената ( в едни по-прежни времена) фамилия Момент се потеше трескаво в разкоша на своето следобедно кресло. Днес бе денят. Датата, предсказана от злокобната врачка. Господинът беше почти добър човек откакто мръсната циганка му предсказа, че ще умре точно на 18.11.2011 г. Постара се да върне всичките си дългове, да остави след себе си посадено дърво, няколко милиона и един-двама наследници и през цялото време да разказва мрачната история с насмешка и недоверие. От един месец насам се потеше все по-обилно, все по-параноично се оглеждаже и чувстваше, че животът го стяга за врата. Датата естествено настъпи и сега всичко се изплъзваше от смисъла си, някак така със звука „жлуп”.”

 

 

Вдъхновението на Ноел имаше много, много, много тежка нощ. Едва се ориентира накъде да подхване след като го изгониха от бара. Грабна нечия шапка от земята и се отправи към дома с надеждата да спи поне три години. Нищо конкретно не го интересуваше освен, може би, следващата крачка. В замаението си пропусна две самодиви, няколко екстремни разминавания със смъртта и ред други приключения. Очите му се опитваха да фокусират нещо познато, някаква нишка до дома. Дома. Дома. А! Подминал си беше входа.

Ноел вдигна пръсти от машината, осъзнавайки, че всъщност вдига ръце от себе си. Отегчаваше се сам. Беше си писнал. От три часа щрака като невменяем и шибаният мъничък Хъ дебне зад шибания си ъгъл в очакване на шибания правилен момент. Писателят положи високо чело в дланите си и се замисли колко много тежи една толкова празна глава. В същия момент се сепна от едно „ТРЯССС!” и от едно много мъгляво и гърлено „Скъпа, прибрах се ! ...

„Мъничкият Хъ примижа с пресъхналото си вече ляво око, понасълзи го, потърка го с кокълчетата си. Под клепача му имаше жив звезден мрак. Жив, много по-жив от самия него. Как беше стигнал до този ъгъл сам не знаеше. Майната му на смисъла, Хъ просто искаше да живее спокойно и средностатистически. Не му оставаше нищо друго освен да напусне работа и да тръгне по белия свят. Отвори окото си, сви ръцете в юмруци и реши да излезе от кадър с пирует. Някъде в седмата стотна от секундата и първата трета от скока, десния лакът на Хъ размаза слепоочие и се сгромоляса върху други части от тела.”

„Г-дин Правилен Момент беше добър човек, разумен. Дори в деня на своята предсказана смърт, той реши да пребори страховете си и да излезе за обичайната си разходка по улица „Момина сълза”. Любимата му улица! Тя беше събрала събития като първи целувки, последни сбогоми и посрещания след много време. Караше го да се успокоява. Може би действията от последните мигове на достойния му живот са неговият завет за наследниците му. „Доставяйте си удоволствие до последно!”, сякаш казва той. Сбогом, г-дин Правилен Момент, никой не би могъл да те замени!” – от Опечалените.

Ноел стана от машината и въздъхна: Всичко е под контрол.

Вдъхновението на Ноел си каза, полуфокусиращо пишещата машина: „Ако това е Контрол, всичко е под него ...”

 

 


Monday, November 7, 2011

Утре сигурно ще бъда по-млад


Баба Данка беше възрастна жена, отървала се от всичките си недостатъци. Разхождаше старото си тяло из живота без особени радости и мъки. Сутрин пиеше кафе, готвеше, на обед излизаше на бабешка среща, където се отчайваше от вдетиняването на целоживотните си приятелки, следобед се прибираше и си беше сама.
Уникалното нещо в живота на баба Данка бяха нейните вечери. По това време на денонощието тя вадеше албумите си със снимки и се потапяше в своята младост.
Наистина, уникална жена. Костеливите й пръсти умело боравеха с прашни кутийки, черно ОЦеБе, джойнт, копчета play и salt n' pepa. Бабичката поклащаше ръждясали бедра, припяваше си дрезгаво и надничаше към образа си в огледалото.
В една от твърде топлите софийски вечери, бабата рисуваше синя звезда около дясното си око. Моливчето настоятелно се чупеше в бръчките й, но тя го подостряше, плюнчеше и продължаваше. Адска жега и пот, а и този коз ...
Тя отвори широко прозореца и видя единствения светещ балкон на отсрещната сграда. Зад стъклата му един чисто нов дядо вадеше прашни плочи от касетка, духваше им един-два пъти и ги пускаше на грамофон, който най-вероятно му бе връстник. До половината чуващо ухо на баба Данка достигна самотнозвездния глас на Франк Синатра и тя съвсем неудобно, неочаквано и за пръв път от 25 години, се влюби. Естествено, първо си помисли, че получава инфаркт, инсулт и фрактура, но после поседна, запали пура и осмисли положението.
Когато най-сетне се изправи, тя беше готова за битка в полеви условия.

Срядата на дядо Любчо започна твърде странно. Първо докато излизаше от входа в 7 сутринта, за да си купи вестник, на пейката отпред го чакаше някаква луда старица със синя звезда на окото и безумни кървясали очи. Тя  се усмихваше в отговор на недоумението му и най-нагло му предложи един жълт Камел от нейната кутия с цигари.
Той я подмина, подцъквайки възмутено и забрави за това в следващите 5 минути.
На връщане, обаче, намери на входната врата закована една плоча на sex pistols и се почувства предизвикан.

Баба ви Данка не мръдна от прозореца целия ден и слабия й слух долови sex pistols поне на три пъти. Това доста я окуражи. Стигна се до там, че тя пренебрегна навиците си, за да посвети .целия иден следобед на умението да прави кръгчета от дим. Тоталната драма настъпи, когато тя издуха прахта от 18 годишното уиски и някяква вишновка от бог знае кога, и кански се напи.

Дядо Любчо остана потресен, защото осъзна, че лудата живее отсреща. Сетивата му още си бяха в ред и нямаше как да не забележи, че тази ненормалница танцува гола в непосредствена близост до прозореца.
Неусетно апартаментът му се изпълни с постоянно „цък – цъкане”, тук-таме разредено с по някоя псувня по адрес на капитализма и високите пенсии на някои хора. Легна си рано, за да не се налага да има вечер.


През следващите няколко дни ситуацията не пожела да излезе извън контрол, защото всеки път, в който понечеше да излезе, Контрол я прибираше обратно в пазвата си. Но тъй като баба Данка беше от провинцията, понятия от сорта на „метафора” не я ловяха и тя приемаше студенината на дядото като признак на интерес. Доста особена жена, наистина.

Любомир Медовинов, от 20 години насам наричан дядо Любчо, беше в ада. От няколко дни изненадващата съседка го побъркваше ! Изпращаше му плочи, специфични цигари, напарфюмирани писма, изпълнени с тежки розови думи, но най-много го вбеси когато го издебна на път за магазина и му издуха няколко кръгчета пушек в лицето. В онзи момент той беше готов да захвърли вестника си и да плесне шибаната баба, но само го затвори и смени посоката.
Вечерта му премина в бясно изрязване и мърморене: „С нейните камъни по нейната глава! На стари години ще ми развалят рахатлъка ... ахамаихидхугвудбивдхивх”.


Баба Данка. Каква удивителна личност! Ако знаехте какъв живот я беше споходил, щяхте да пророните сълза, виждайки я да прочита нещо далеч отвъд прозореца. Тя просто го прочете с оперния си монокъл, след което се свлече на дивана, запали пура и осмисли положението.
-         Абе, аз да не съм луда !?? – каза си тя, палейки клечка кибрит и  хвърляйки я към албумите си със снимки.


Пожарът се отразяваше в прозореца на дядо Любчо. От вътрешната му страна беше залепен огромен надпис, изрязан в хартия:
„Може би утре ще съм по-млад.”

А самият дядо си беше отишъл на вилата, далеч от развръзката и се чувстваше ... много добре.